Васил Левски

Напоследък все по - често ме спохожда мисълта, колко процента ще са слабите оценки във Великотърновския университет, ако тази година се падне тема свързана с живота и делото на Апостола на Свободата – Васил Иванов Кунчев? И колкото да се мъча да избягам от назидателния тон, отново ще се наложи от масата да давам съвети на моите сънародници.
“Левски” - едно име, което се е превърнало в синоним на светите думи – България, Свобода, Независимост, Братство и Република. През времето на февруарските чествания, в своите речи цяла плеяда от български общественици няма да дадат на светлото име нито минута спокойствие. По време на тържествата за Трети март, на годишнината от Априлското въстание и на Ботевия подвиг, и най – вече на 18 юли, когато празничната заря и военният парад тържествено ще ни напомнят  за нашето безразличие, Апостола Левски отново ще се превърне за политиците ни в най – силното доказателство за висок патриотизъм и довод за политическа значимост.
Ще ни напомнят, ще ни напомнят, но накрая ще се окаже, че българските дванадесетокласници (примерно от някоя паралелка със засилено изучаване на история), със сигурност ще се затруднят да разграничат идеите за национално освобождение на четиримата големи – Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. Ами така е, уважаеми господа директори на елитни гимназии, а иначе всеки ученик има в GSM-а си поне три “песни” на Азис.
Когато ние българите заговорим за Васил Левски, неизменно, като основна тема за дискутиране пред нас излиза въпросът за “черното предателство”, а всъщност колко много по – важни неща могат да се кажат за Апостола?!? Не мога да скрия, че аз самият се чувствам донякъде недостоен да коментирам неговата личност и дело. Остава ми само да тъжа за двамата най – големи познавачи на Апостола: Николай Генчев и Николай Хайтов, които нашия народ загуби.
 Все пак ще си позволя да подчертая само два основополагащи момента от неговото житие, които сами по себе си говорят много за чутовната му саможертва.
Старите българи вярват, че ако един род е много грешен, то всички стари грехове ще бъдат опростени, ако някой представител на рода приеме монашески обет. И тук искам да подчертая, че в случая не говоря за праведността на Кунчевия род, а всъщност всичко трябва да се погледне от съвсем друг ъгъл. Щом Левски съвсем умишлено “хвърля” расото, то той със сигурност е знаел, че поема на плещите си един огромен грях – необозрим за патриархалното мислене на съвременниците му.
Това “отстъпление от вярата”, което влиза в разрез с християнското чувство на българина, е последвано от едно още по – страшно престъпление – убийството.
Тези Дела Левски извършва воден изцяло от любовта си към Свободна България, и към “изстрадалий” български народ. Така Той посипа с върбови клонки своя път към безсмъртието.
Николай Колев – Магистър по история