ЗАЩО НЕ СЪМ ЙЕТИ?!

    Старата година свърши под знака на значимите открития, станали с помощта на надписите – писма на древните към нас, а както гледам и новата започва епистоларно.
Не бяха минали и три часа от данданията по посрещането на 2008-година, когато в моя нестабилен сън зазвъняха хиляди сребърни камбанки. То самият камбанен звън не е нещо лошо, дори може и да е приятен, но всичко си има граници. Обаче звънците в моя сън продължиха дяволски дълго. Аз си запушвам ушите, но пронизителните звуци не спират. Моят новогодишен сън се превърна в истински кошмар.
След пронизителният звук настъпи смразяваща кръвта ми тишина. Ослушвам се, а липсата на звуци карат сърцето ми да спре. Ушите ме болят, а мозъка трескаво се върти из черепната ми кутия. Отварям подпухнали очи и се вглеждам в голямото черно всепоглъщащо петно на мрака.
Хората често забравят факта, че понякога мисленето може да бъде болезнен процес. Стискам зъби и така постепенно разбирам, че всъщност моя сън има едно съвсем банално обяснение. За това ми помага персоната, която се е изтегнала на леглото до мен. Тя уж спи, но в съня си ми говори със заповеден глас: “Някой звъни, върви да отвориш!”. Ставам и раз¬рит¬вам някакви бутилки и остатъци от празнична украса, размесена със салата и парчета от мезета. Дори и не светвам лампата, защото проникващата през пердетата призрачна светлина ми показва вярната посока. Това безплатно “неоново осветление” се излъчва от натрупалия от три дни пухкав и дълбок сняг, навалял за радост на децата.
Отварям вратата и виждам, че снежинките отново падат и заго¬вор¬ни¬чески са затрупали всички ланшни следи. До моят праг лежи един де¬бел плик, а от него навън водят странни и закръглени стъпки. Озадачен ги следвам, а те ме извеждат на двора и ме отвеждат до двуметровия снежен човек, след което се губят под неговото тантуресто тяло.
Учудването ми не трае дълго, защото едно отдавна забравено чувство ме извади от многовъпросителния унес. То ме накара светкавично и на подскоци да се прибера в топлата стая, защото пронизващия студ ми напомни, че съм забравил да си обуя обувките.
Сядам на един стол, разположен в гостната и започвам да си топля и разтривам посинелите крака. Топлината бавно се възвръща, а аз се сещам за писмото. Верен на правилото “Любопитството уби котката! Цък-цък, язък!” бързо излизам, вземам плика и се връщам на вече затопления стол. Запалвам спокойно осветлението, защото всички са се сврели къде ли не и около празничната трапеза се нахождам само аз. Внимателно си слагам очилата и бавно зачитам обемистото послание:
“- Драги ми, Анониме! Позволявам си да се обърна към вас на малко име, защото сте ми тъй близък, а вашата фамилия, макар и великолепна, ми е много далечна. Пише Ви един редови снежен човек, който през тези прекрасни и студени дни бе направен от децата на  двора.
Както и Вие знаете, от доста години не е падал такъв хубав и дълбок сняг, което е в ущърб на нашата снежна популация. Ето защо за близките 5-6 години аз съм единствения качествен представител на моя вид, гордо вирнал метлата си на вашата улица.
Тази дългогодишна липса на добър снежен човек, накара вас хората да забравите и последните патриархални ценности и да се превърнете в едни безценностни хулигани.
За какво ли ви говоря!? Става дума за проявата на едно въпиющо неуважение от страна на човеците. Не мина и половин час от момента, когато добрите деца ме направиха и ми забиха червения морков. Смрачи се малко и при мен дойде една бабушкера, която ми открадна носа-морков, за да си нахрани, както сама каза, зайците. След този зверски вандализъм аз цяла нощ стоях и треперих от гняв под лавината от подигравки на един противен бухал. На другия ден децата видяха моето безносо падение и цял ден се надпреварваха със познатата злобна бабушкера, а печалния ми нос поне десет пъти се появяваше и изчезваше. После тази безкрайна надпревара омръзна на моите приятели, пък и майките им ги нахокаха, че заради един ненужен, повтарям ненужен, снежен човек лишават семействата си от витамини. В края на краищата аз пак си останах без нос.
После настъпи синята вечер. Аз си напълних ушите със сняг и се подготвих за бухалските обиди. Все пак глухотата ми не беше пълна и по едно време дочух стъпки. Те отвориха една нова страница от моето страдание. Един мъж, с нос по-червен от моя и със дъх по-убийствен от топлия вятър дойде при мен и ми втъкна една кисела краставица, вместо нос. Така бе сложен край и на последните традиции. След половин час дойде втори пияница и си взе краставицата, за да си мези. После пак дойде първия и отново ми заби поредното краставичарско падение, а след него отново дойдоха и ме лишиха, дори и от него. И така до зори...
Сега отново съм без нос. Та поради тази причина съм принуден да се обърна към вашия морал и да ви помоля да ми помогнете! ”. Писмото бе подписано: “С уважение, Ваш Снежко”.
Наистина, много печална история. Решението бе трудно. Аз се изправих, отидох до елхата и от купчината с подаръци взех един китайски пластмасов морков и с него възвърнах достойнството на Снежния човек. Второ писмо не получих от него – значи или е доволен или ми се сърди.
ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА И БЪДЕТЕ ЧОВЕЧНИ!
АНОНИМ ВЕЛИКОЛЕПНИ