Подходи

        Едно от най – важните неща, с които природата ни е надарила, е умението да наблюдаваме. Но аз веднага бързам да поясня, че още по – велико благо е удоволствието да покоментираш света около теб, да поклюкарстваш малко.
    Часът е обеден, а мястото са пейките пред съдебната палата. Седя си и се чудя на странното време (в неговото климатично измерение). Уж слънцето прежуля, а вятъра е сякаш хладен и аз съм изправен пред едно такова състояние на тялото, характерно за дамите, които са по близки до петдесетте, отколкото до тридесетте.
    Нахлупил съм си ниско козирката на шапката и се мъча да се прикрия от горещо – студените вълни под листака на една липа. Седя, и си мисля, как скоро споменатото дърво ще се изпълни с ароматни цветове, и как по хълма “Момина крепост” ще плъзне мургавия мравуняк, за да събира ароматната билка, и как травматологията ще се изпълни с охкащи труженици – билкари.
    В следващия момент, вече си мисля, как самите липосъбирачи отдавна са се изучили от своите братя – медосъбирачи (тук вече говоря за тел, а не за пчели) и смело боравят с брадви и топори, превръщайки се в “гордост” за нашите екологични организации и обект на дейността на правозащитните такива. Освен това облекчават клиничните пътеки, лишавайки доктор Димитров от екзотични пациенти, станали жертва на т. нар. “производствена авария”.
И както си ги мисля тези работи изведнъж вниманието ми е привлечено от друг вид аромат. Повдигам леко козирката и моя поглед, на естет – познавач, се изправя пред дамата в небесни цветове. Тя е просто прекрасна, а аз смутено гледам нейните коси с цвят на златно слънце. Застанала е с гръб към мен и аз мога спокойно да и се наслаждавам и то за повече от предостатъчно време, но за съжаление чудната девойка е станала обект на засилен интерес и за една друга хищна персона – с вид на черен паяк птицелов. Ето че моят унес е прекъснат от мазния му глас, който зачева следния диалог:
-    Здрасти, как се казваш? Аз съм Цанко и т. н.
Хищникът бе облечен в модни протрити дънки, ти-шъртка с кибер надпис и смачкано масленоцветно яке. Целият тоалет се довършваше от големите, като на оксиженист тъмни очила и от едно палаво шкембенце, което макар и в начална фаза предвещаваше бъдещо величие. Диалогът продължи около 7 минути. Предимно Цанко говореше като прикриваше своите опознавателни въпроси зад една “чаровна усмивка”. Темите бързо се сменяха. Засегнаха се зодиите и заведенията, в които девойката си прекарва вечерите.
За мое безкрайно учудване дамата не се възмути и не изгони натрапника, тя също му се усмихваше и така засмяна го разкара. Свалячът си тръгна, без видимо да е огорчен, или може би нахъсан да си опита другаде късмета, а аз в автобуса продължих да си мисля дали неговите действия наистина му донасят понякога успех...
Друга случка: Миналата година с едни мои гости отидохме до река Янтра за да наблюдаваме придошлите и води. Така съдбата ни отведе в района на Търновската гара, където сред кал и локви една чешка фирма извършваше ремонт на влаковите релси. Ние, кавале¬ри¬те смело цапахме с кубинки из локвите, а нашите дами ни следваха без да протестират, нали и те са бир – парчета туристи. Преминахме калния участък и застанахме върху плочките на перона. И така изпра¬ве¬ни, чухме виковете. Огледахме се и видяхме едно момиче с два сака да  стои изправено, като семафор, върху една купчина от бяло – сиви камъни, от онези с които посипват траверсите.
Виковете идваха от срещуположния край, където се бяха стру¬па¬ли едни юнаци облечени в избелели дочени костюми и обути в кални гумени ботуши. Младежите си покрещяха, посмяха се и си посви¬ри¬ха, па един от тях се отдели от групата и побягна към самотната мла¬да и объркана кандидатпасажерка.
    Уж се затича към нея, а всъщност не. Младежът описваше таки¬ва страни траектории, че ние се зачудихме накъде се е запътил, отива ли към девойката или не, заобикаля ли локвите или не. Чудна работа!
Ето че доченият левент застана пред момата, наведе се и и взе саковете. После с краката си започна трескаво да изтласква калта и локвите и наистина неговите усилия сполучиха и след него се образува пътека по която момето чинно тръгна. И така до гарата. После рицарят остави чантите, поклони се и се оттегли. Девойката не знаеше как да постъпи, изчервена се посуети, след което се скри в сградата на гарата, може би за да си купи билет.
- О, тук трябваше да има целувка! – тихо промълвиха придружа¬ва¬щите ни дами и продължиха да гледат замечтано.
Женска му работа!
Аноним Великолепни