СНЕГЪТ НА СПОМЕНА (На баба и дядо)

Дойде вечерта, а с нея и времето за сън. За мен то настъпва някъде след полунощ, но ако трябва и нещо спешно да напиша върху белия лист, то тогава сънищата бягат, и се бавят до втори-трети петли.
Днес, обаче, лампата свети в жълто и се отразява в едното ми око, другото пък предателски премигва, а мозъка ми с нежелание проумява, че май пристига Сънчо. По стара изпитана традиция аз се опитвам да прогоня „неканения гост” с четене.
Разказът, който аз стоически се мъча да прочета, е от една тънка малкоформатна книжица и се нарича “Бук¬вар”. Нейният автор, италианския сладкодумник Гофредо Па¬ри¬зе, я е нарекъл с това “грандиозно” име, защото заглавията на поместе¬ни¬те в нея раз¬кази са подредени азбучно. Стигнал съм до любимата си буква “Н”, с коя¬то започва титулната дума “Наслада”, след което бързо се потапям в ат¬мо¬сферата на едно септемврийско венецианско ут¬ро. Паризе ми говори за “ла¬гуната на “Сан Марко”, “хотел “Дани¬е¬ли”, “остров Сан Джорджо”, “Про¬кура¬ци¬ите” и “кафе “Лавена”. Вне¬зап¬но сред гълъбите, плочника, вод¬ните капки, музиката и капучи¬но¬то с канела изникна образа на “фо¬то¬графа с голямата кутия, покрита с черно платно, триножник и рекламни снимки...”.
Този жив образ ме накара да изоставя своето четиво, да отместя кни¬ж¬ката настрани, да затворя очите си, и да се пренеса в света на далечните спомени, като оставя край мен да звучи тишината на заспалия град.
Да, точно такъв фотоапарат имаше едно време във Велико Тър¬но¬во. Той с цялата си архаична помпозност бе “изпълнил” своята па¬зар¬на ниша, пре¬ди повече от 25 години. Дори и сега този апарат из¬плу¬ва пред мен – че¬рен като бръмбар, гордо стъпил на своите три кра¬ка, примамващ мюще¬рия от всички полове и възрасти с малкия “вер¬нисаж” от черно-бяло кад¬ро, нагъсто подреден върху нагретия от слънцето черен кожух. Всеки ден този фотоапарат се разполагаше в западната част на градския търговски център, наречен “пазаря”, върху която днес е изградено лъскавото “Пето авеню”. Той бе една атракция за малките деца, като мен, които стиснали своята бяла монетка от 20 стотинки, отиваха да изпият един газиран сок или да си купят пуканки от павилиончетата разположени в района.
Всъщност архивните фотоапарати бяха два. Единия, както казах се помещаваше на пазара и бе, ако мога да кажа, с по-плебейска насоченост. За да откриеш другия трябваше да си с малко “по-дебело” социално поло¬же¬ние, да вземеш файтона на Бай Димо и да отидеш до “Само¬вод¬ска¬та чаршия”. Там непосредствено до голямата желязна порта на хана “Хаджи Николи” се бе разположил дюкяна, в който един усмихнат мустакат чич¬ко правеше снимки с подобен кожено-дървен черен фотоапарат. Тук оба¬че си имаше и съответната екстра-пиниз: мераклиите за архивно увекове¬ча¬ване можеха да навле¬кат един стар костюм (с разпорен шев на гърба, за да става на всички телосложения), да сложат шапка, да хванат мъ¬жествено бастун или сабля. За дамите пък имаше чудни дълги дантелени рокли, шап¬ки с перуши¬на, копринени ръкавици до лактите, кехлибарени цигарета и чадърчета - слънчобрани.  
Днес следите на фотоапарата, който редеше трудовата си биография на “пазаря”, се губят в бурната ни история. Докато неговия аристократи¬чен събрат може да се види на витрината на едно представително лъскаво фото, разположено на ул. “Васил Левски”, но дали прави още снимки, не се знае.
Какво нещо са спомените? Изплуват най-ненадейно в главата на чо¬век и той се хваща, че не си е мислил по подобни теми от “векове”. Тези мал¬ки “будителчета” естествено не идват сами. Ето аз бях решил да ви раз¬кажа за чудния стар кантар, който се “извисяваше” на спирката, срещу която днес се издига големият болярски хотел и за стрелбището до кино “Полтава”, но пък май е по-добре тези истории да ви ги разкажа друг път.
До сънуване!
АНОНИМЪ ВЕЛИКОЛЕПНИЙ