ПЪЛНОПРАВНА И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ - 100 ГОДИНИ

    На 22 септ. 1908 г. във Велико Търново, сред неописуемия възторг на търновци е обявена независимостта на България. Извършен в един деликатен момент от развитието на международните отношения в Европа, този акт поставя пред българската държава  проблема за признаването му от силите подписали Берлинския договор. Според него България е васално княжество, което от своя страна затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Като прибавим към това и режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили, налагащ преференциален внос на Европейски промишлени стоки, получаване в пълна степен нерадостната перспектива пред която е изправена нова България. Така съвсем логично, след Съединението на Източна Румелия с Княжество България, българския политически елит насочва своите усилия към следващата задача – обявяване на независимостта.
    Благоприятните условия за това настъпват през лятото и есента на 1908 г. Точно тогава вниманието на Великите сили е насочено към младотурския преврат  в Истанбул, френско – германския спор за Мароко, Австро – Германия афишира апетити за анексия на Босна и Херцеговина, а и започналата стачка на персонала на Източните железници в участъка Одрин – Белово.
    Разбираемо е, че княз Фердинанд не може еднолично да наруши Берлинския договор, затова той провежда сондажи с австроунгарския император Франц Йосиф, за да стане така, че първо Австро – Унгария да наруши клаузите на договора,(който и тя е подписала), като анексира Босна и Херцеговина, а след това да се провъзгласи нашата независимост, така че гневът на Великите сили да не се стовари върху главата само на нещастна България. А отговорността да падне и върху една от Великите сили подписали злощастния за нас Берлински диктат. Това е ловък ход, който се оказва успешен.
    Доколко правителството на Демократическата партия, начело с Александър Малинов има инициативата за провъзгласяването на независимостта и колко то бърза да използва точния момент, съдим и от това, че на 9 септ. 1908 г., възползвайки се от стачката, то завзема Източните железници, обща собственост на Австро – Унгария и Германия. Целта на кабинета  е да обезпечи страната с инфраструктура при почти сигурния военен конфликт с Османската империя, за да не се повтори горчивия опит от Сръбско – българската война, когато армията ни не е могла да ползва чужди железници. И тук се заражда комична кавга между княза и премиера, всеки от които си е представял по свой собствен начин подготовката на великото дело: “Върни веднага железниците на австрийците, ще провалиш преговорите”- нарежда Фердинанд на Малинов от Виена. “Няма да ги върна, може да потрябват”, инати се Малинов и “заповядва” на княза веднага да тръгва за София за да пише манифеста за независимостта, на което коронованата особа отказва да се “подчини” и отлага връщането си в София докато не го убеди.
    Но на 22 септ. 1908 г. виждаме и държавния глава и правителството и останалите партийни водачи да се събират не къде да е, а в средновековната Иван – Асенева църква “Св. 40 мъченици, за да подчертаят историческата приемственост с Второто Българско царство. Там след молебена Фердинанд прочита манифеста за независимост, отхвърлил макар и формално позорните клаузи на Берлинския диктат. За втори път млада България, възкръснала току - що из небитието на близо петвековното турско робство се възправя срещу Великите сили и за втори път, с политическа мъдрост и такт успява. Останалото е тежка дипломатическа битка за признаването на Българската независимост. Високата порта, заедно с “Дружеството на Източните железници” искат баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да откупи България независимостта си, на което Малинов отвръща “Дори да можем да ги платим, Българската независимост не може да се откупува със злато и сребро, а само с българска кръв”. Започват мъчителни преговори. Австро – Унгария като велика сила успява да си уреди въпроса, но България остава сама, назрява опасност и от война с Османска Турция. Тогава изгрява талантът на земеделския министър Андрей Ляпчев, който успява да сведе сумата от 650 млн. на 82 млн. златни франка. По същото време Русия, която ближе рани от поражението си в Далечния изток, няма интерес от нов военен конфликт на Балканите и предлага на Османската империя, която и дължи около 80 млн. златни франка от войната 1877-1878 г. да й ги опрости, а България да сключи с Русия изгоден заем от Русия при 4% лихва на същата сума.
Така най тежкия въпрос – финансовият, е уреден и на 6 апр. 1909 г. Андрей Ляпчев и Рифат паша – външният министър на Империята подписват протокола за признаване на независимостта на България. Естествено в присъствието на шестимата посланици на  Великите сили и на Русия, които с дискретна почтителност поздравяват министър Ляпчев. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения.
Денят 22 септ. е празнуван до 9 септ. 1944 г., след което е забранен, но забраната е не толкова заради “лошия” Фердинанд, а защото съвпада с годишнината от възшествието на Борис ІІІ на трона (септ. 1918 г.) и така до 10 септ. 1998 г. когато с протокол № 51на Общинския народен съвет – В. Търново, се възобновяват честванията на едно от най - грандиозните събития от новата ни история.

Тихомир Тонков
Държавен архив – Велико Търново