Жидов Гроб
Цели три месеца се водел жестокият бой за славния Търнов. Жителите на столицата геройски се зашитавали от ордите на Сюлейман Челеби – сина на султан Баязид. Отбраната на крепостта ръководел беловласият патриарх Евтимий. Турците вече почти се били убедили в непревзимаемостта на Търново и решили да снемат обсадата. Смятали да се върнат по-късно, за да превземат българската столица.
Било четвъртък, 17 юли 1393 година. Коварен предател дотичал в шатрата на Сюлейман и предал един ключ. Ключът отворил Френкхисарската порта на Царевец. Диви орди нахлули в крепостта. Започнали да грабят, да безчестят, да убиват. Лумнали огньове. Гъст дим покрил небосвода. Вредом се носели писъци, течали към Янтра потоци българска кръв.
На северозападния връх срещу Търново стоял Сюлейман Челеби и очаквал българите да му донесат главния ключ от крепостта. Той искал да влезе в нея тържествено, с почести. Челеби се вглеждал в потъналите сред горите укрепления и кули да столицата. Задоволство пълнело душата му. Увствал се победител над тези яки стени, над този красив град – главна твърдина на българите.
В този момент запъхтях жид – предателят, се изправил пред Сюлейман. Паднал на колене, опрял чело до нозете му и непрекъснато повтарял:
- Победителю на вселената! Слънце на света! Твоите войници нямаше нищо да направят без мене. Аз предадох ключа на крепостта! Не заслужавам ли за това награда!?
- Да, ще ти ам заслужена награда! Отрежете му главата! – заповядал той на стоящите до него турски войници. – Такава е наградата на предателите. Днес предаде тях, утре може нас да предадеш – продължил Челеби. – Нека орли разнасят месата му по скали и самотни върхари! Предателят не заслужава друга участ!
В миг ножът на джелатина блеснал и предателската глава се търкулнала. Обезглавеният труп внезапно скочил, затичал, защурал се по ярове и урви, докато паднал в дълбока яма, пълна с отровни змии. Долетели орли на орляци и със стръв зараскъсвали тялото му. Оттогава този хълм турците наричали Картал баир, а българите му казвали Орлов връх или Орловец.
Когато жидът бил посочен и Челеби отминал, главата се затресла, очите замигали като живи. Издигайки обляк прах, тя стремглаво се понесла да дири трупа си. Най-после главата на предателя намерила трупа си в дълбокия трап.
Минали години. От предателя – жид останали да се белеят само костите. Ветровете ги брулели, дъждовете ги миели, сняг ги затрупвал, кал ги разяждал, студове и знойно слънце ги пукали. Нямали спокойствие дори костите на жалкия предател. Ненавистта се предавала от поколение на поколение. Всеки българин, който минел оттук, си мислел:
-Тези кости са на предателя!
Вземал камък и го хвърлял върху костите с думите:
-Проклет да е! Да е проклет и този, който мине оттук, а не хвърли камък и не каже: “Проклет да е!”
По различни пътеки идвали тук българите. Трупали каък върху камък със страшни проклятия. Така растяла грамадата над гроба на предателя – жид, а мястото останало да се нарича Жидов гроб.
