УСТА КОЛЮ ФИЧЕТО
1800 – 1881 година
За гордост на българския род целият деветнадесети век е бил време на усилен творчески кипеж. На този фон ярко се откроява фигурата на майстор Колю Фичето от Дряново. Сякаш умишлено рождената дата на именития възрожденски строител съвпада с началото на века – преломния век, в който решително се променя съдбата на измъчена и злощастна България. Тази дата смело можем да приемем за рождена на авторската архитектура у нас. Причините са няколко, но за най-основателна ще изтъкнем тази, че Колю Фичето се явява събирателен, категоричен и завършен образ на майстор-строител, на архитект. В неговото творчество вградени изкристализират идеи, въжделения, усилия и възможности на народ и отечество за цяла една епоха.
Поискаме ли да изградим портрет на Колю Фичето като автор, то трябва да проникнем в тайните на духовната му лаборатория и в дълбините на неговия мироглед. Затова на първо място вниманието ни трябва да се спре върху процеса на формиране у него на художествени възгледи и практически умения. Тук значителна роля са изиграли първоучителите – Димитър Софиянлията и Стоян Давдата, доверили се за съучастие на младия 35-36 годишен майстор в изграждането на църквите „Св. Никола” във Велико Търново и „Св. Преображение Господне” в Преображенски манастир. Трябва да бъдем сигурни, че те разпалват страстта към съзиданието и отварят погледа му към предшестващия свят за извличане оттам корена на доброто. Покълнал, този философски корен е позволил на Колю Фичето да направи реална преоценка за градивните стойности на своето време и равносметка на авторските си възможности и достойнства. Именно в точната самооценка за ролята и мястото, което заема във времето, се крие силата на твореца.
Другият извор за формиране на естетически критерии у майстора са били резултатите от задълбочения анализ на архитектурното наследство по нашите земи, опитът и примерът на съседните страни и близката Европа. От значение са били и критическият прочит на сътвореното от неговите съвременници. Така по пътя на изучаването, той е натрупал знания и впечатления, стилови, пластични и конструктивни концепции, за да достигне до извличането на ясни и точни емпирични формули за моделиране на собствените си произведения.
Ето защо те ни удивляват с чистотата на откритието така, както ни удивлява всяка стилна фигура в другите изкуства, която остава непоклатима в своите измерения. А нима към неговите произведения може да се прибави нещо или да се извади? Убедителен пример е опитът да се дозавърши църквата „Св. Троица” в Свищов с „нефичевска” камбанария. Убедителни са и другите примери – дошлите до нас, осакатени от времето и стихиите негови творби като Беленския мост, църквите „Св. Св. Константин и Елена” във Велико Търново, манастира „Света Троица” , Ханът Хаджи Никули и др., където остро се чувства отсъствието на изчезналите елементи. Надареността на майстора, наред с универсалната му подготвеност, са довели до утвърждаването на личен авторски почерк във всичките, макар разнопосочни и отдалечени едно от друго като функция и предназначение, произведения. От друга страна, когато е разработвал тематично еднакви структури, на всяка една от тях той придава индивидуална и оригинална образност.
Изследването на универсално-жанровото многообразие на Колюфичовото творчество следва да започне от позициите му на градостроител. Те са ясни и категорични. Неговите сгради са заложени с класическа непоклатимост както в селищна среда, така и в свободна ландшафтна обстановка. Съвършени примери са църквите „Св. Атанас” („Св. св. Кирил и Методий”), „Св. св. Константин и Елена” и „Св. Богородица” (днес несъществуваща), вградени в застройката на Велико Търново като акценти и градски доминанти, задънки на оси и пространствено-организиращи елементи. Като изключителни примери за човешко осмисляне на пейзажа можем да посочим часовниковата кула в Преображенския манастир и най-вече – звънарницата на Плаковския.
В сградостроителството самородният талант ни изненадва със здравите си естетически позиции при композиционното изграждане на отделните обеми, тръгвайки от многоплановост на замислите, със степенуване на изграждащите елементи, до постигане на стилово единство на интериор и екстериор. Играта на форми и линии се съчетава с благозвучни пропорции, с умишлени оптически измами. Въображаемият мир на майстора се въплъщава в очарователен архитектурен декор, облъхнат от топлина и човечност, зареден с нескрит стремеж за принадлежност към християнския свят. Като пластични бравури в изобразителния език на Колю Фичето се появяват растения и животни, а също и митически същества, доведени от народните умотворения. Те, застанали на стража върху устоите на Беленския мост, насочват езическата си сила срещу злите стихии на космоса. Уроците, получени от архитектурното наследство на българското средновековие, са довели до възраждане на обемно-пластични решения и декорации. Подобни инспирации откриваме в църквата „Св. Троица” от едноименния манастир и двуетажната църква „Св. Андрей” от Преображенския. Спомен от това наследство остава конзолната аркада, оформяща корнизите на църквите в Плаковския и Килифаревския манастир и на църквата „Успение Богородично” в с. Присово.
В своята целокупност делото на възрожденските майстори е довело до налагането на ново архитектурно изкуство през ХІХ век., до една нова култура. Тази нова архитектура решително се е противопоставила на застиналото, монотонно и затвореното в закостенялостта на ислямските догми дотогавашни строителство, придаващо ориенталска характеристика на градоустройството на българските селища. Мощно и с размах в това противопоставяне се включва Фичето. Затова весело и жизнерадостно са заиграли кобиличните „фичевски” фронтони, гъвкавите, вълнообразни корнизи, леките, изтънчени до възможен носимоспособен предел на материал и конструкция – аркади. В противовес на гората от минарета, очертаващи силуета на градовете ни, той гордо е възправил кубетата и звучните камбанарии на своите манастири и църкви . В тяхната непокорна устременост към свободния простор откриваме един оптимистичен възглас, едно засилване към общочовешките ценности, достойнства, идеали. Това е един апотеоз на разкрепостения дух на твореца и съвременниците му. Смислово този дух ще премине през стилизираните, вградени по западните фасади на църквите „фичевски” триумфални арки, за да се увенчае.
Творческата философия на Колю Фичето не му позволява да премине предела на възможностите на епохата. Тук прозира дълбоката душевност, етичност и скромност на човеците от Възраждането. Тези качества са съизмерими с дълговечността , заложена в сътвореното от тях. То е предназначено да служи и радва едно, две до три поколения. По нататък идват други времена, с други възможности, с друга творческа философия…
Паметници на културата, построени от Колю Фичето:
арх. Т. Теофилов
